5 неща, които никой не ми каза за написването на първи роман

Въведение:

Преди да започна първата си книга, имах някаква представа какво ме очаква.

След като я написах, разбрах колко грешна е била тази представа.

Ето пет неща, които ми се иска някой да ми беше казал предварително.

1. Понякога ще мразиш собствената си книга

Да, точно така.

Ще напишеш няколко страници, ще ги прочетеш и ще си кажеш: „Това е ужасно.“ После ще ги прочетеш отново след няколко дни и ще си кажеш: „Всъщност не е чак толкова зле.“ А след още малко време може дори да започнеш да ги харесваш. А може и да изтриеш цялата глава. Понякога една сцена, която си обичал вчера, днес ти се струва напълно неподходяща. Понякога ще се върнеш към стар вариант и ще решиш, че той е бил по-добър и ще използваш него.

Всичко това е нормално и е част от процеса. Писането е и писане, и пренаписване.

2. Ще се върнеш назад много повече пъти, отколкото очакваш

Мислиш, че си написал глава.

После пишеш следващата.

И изведнъж разбираш, че в предишната глава трябва да промениш нещо.

При „Под черешовото дърво“ това беше още по-важно заради различните времеви линии.

Една малка подробност от миналото може да има значение за нещо, което се случва години по-късно.

3. Ще се привържеш към героите си

В един момент те престават да бъдат просто имена на страницата.

Започваш да ги познаваш.

Знаеш какво биха казали, от какво ги е страх, какво ги кара да се усмихват.

И когато трябва да преминат през труден момент, понякога ти е почти толкова трудно, колкото и на самите тях.

За мен Ема и Лиъм оживяха почти веднага.

Започнах да мисля за тях, когато не пишех.

Какво би казала Ема?

Как би реагирал Лиъм?

Какво се е случило в онази конкретна година?

Това е малко странно, но е и едно от най-хубавите неща в писането.

4. Ще се чудиш дали някой друг ще почувства историята така, както я чувстваш ти

Когато пишеш книга, историята е изцяло в главата ти.

Знаеш защо героите постъпват така.

Знаеш какво са преживели.

Знаеш какво се крие зад едно мълчание.

Читателят обаче не знае.

Трябва да му дадеш достатъчно, за да разбере, но не прекалено много, за да не му отнемеш удоволствието сам да открива.

Това е много по-трудно, отколкото изглежда.

5. След „Край“ всъщност не идва краят

Когато напишеш последната дума, може да си помислиш, че всичко е готово.

Не е.

Има редакции.

Има корекции.

Има оформление.

Има корица.

Има подготовка за публикуване.

Има още съмнения.

И най-голямото изпитание:

Да я пуснеш в света.

Докато пишеш, историята принадлежи само на теб.

След публикуването вече принадлежи и на читателите.

И мисля, че точно това е най-вълнуващата част, но и най-плашещата.